Търсене

История от Видинско

Оно да е било, дедо, преди много време. Баш коги не знам, ама негде 1925-26-та годин. Що се беа родили и баба ти, и сестрите и. Они беа мининки, и у дом на топло. Тогива не е като съга – коги си дойдете и кояме свинята. Тогива си се знае – на Коледа се коя. Па те така, да е било едни-два дена после Коледа. Я цел ден оди да коям с другаре къде не съ можли да закоят. А при тоа, а при оня. Що и при мене идваа, та кламе. Па после и яденье, и пиенье. Па тоа ден остана до късно при роднини у долния край. Роднини са ни и там останаме да яднеме и пийнеме. На вънка един снег, един студ. Мани! Па ние те така – вино, рикия, месце, трушия и оно се стевни, па си мина дванайсе. Па пиеме, па ни убаво. Дигнеме оня менец, пълен, па викнеме „Охааа“. Благо, дедо. По едно време викам, че си одим. Мани, вика, Ванчо , къде си ръгнал, не видиш ли ква тевница е вънка. Ма, много ми зор връъмугу, реко я. Я млад, здрав, виното ме згрело, па и у дом жена, деца… Че одим, викам. Те не здави неко куче бре, Арсене, викат ония. Те манарчето на рамо, па и тояга имам. Айде и пойдо. Вънка се оцъклила една месечина, ама като че не свети баш, що си е тевница от облаците. А снег, снег, не е като съга. Съга това снег ли е? Тогива по един метър трупаше и пъртина трудно се прай. И те така, рушим я снега, а он рупа-рупа поди краката ми. Я ми жешко от виното и одим. Те, тамън извърна покрай Миленковите и да излезнем къде мегдана и глеам срещу мене иде нещо. От къде долните Гръстелници. Баш поди циганските гробища. Свали я манарчето у ръка. Що знам ли, моя да неко куче връъмугу. Па и влък, па и диво прасе. Кво ли се не слуня нощно време коги нема ора. Иде оно къди менека, а и я одим. Коги глеам, а офца! Бре, мамичката и митиява. Къде това па е ръгнало. Викам, моа да са влезнали влъци у кошара па избегало. Ама я не чу да вият влъци. А те така дедо – има месечина и се види, ама и като че да свети отнегде от друго, мама му да… Бре, глеам, офцата спре и ме глеада. Ама… очите и отпреденка!!! Като у човек – и мига. Ба мама му! Я се удървончи. Ама не от студ. От стра, дедо. Бе я мръднем навам и она навам. Я мръднем на там и она натам. А прътината тесна, дедо. Двама души да се разминат. Я и глас ненам да и викнем. Па и смеем ли. Викам, че се върнем я! Не е убава таа работа с офцата. Обърна се да пойдем обратно – и оп она па преди мене. Коги мина, ка мина връъмугу – не знам И па така – седи и ме гледа. Я мръднем и она мръдне. И седи на прътината. Ама гледа ме, дедо, и а да каже нещо. Като човек гледа. Викам си – Арсене, те съга ако не умреш от страа, нема никогиш други път да бъде. Дигна я и тоягата и манарчето да а плашим. А она не мръда. Те така седи си и ме гледа с ония опулени очи. Ебаагу, а съга кво да прайм. Викам да прескочим през плета у деда ти Цвеклото, не смеем. Он има кучета големи. Па ги пуща нощно време да вардат, че ме издът. Па си викам, я и куче не чу да лае докоги върве. А и плет висок. Ка ча го рипнем. Да викнем не моам. Уплашил съм се. Кво вино бе пил изветре. Реко да се пркръстим и като дигна ръка, офцата се засме. Те така като човек. От уши до уши. И я те така си остана с ръка дигната за кръст. Нечиста работа връъмугу. Па викам ако че се мре нема па да пълним гащите. И къде събра силици па и смелост та фърлих тоягата къде офца ли е, кво ли е. И като я удари, дедо, офцата изветере. Те така изчезна. А у снега нема и щрапньи от копитата и. Се едно не е имало нищо. Събра я сили и колко можа да бегам къде дом – бега. Оно трудно що се лизга, ама душа сака да живее и бегат тия крака. Стигна у дом. Но къщата не е била тука къде е съга, а горе къде тлъканата. А тука се подпрем, а там се завалим па буу у вратата и вътре. И падна. Нарипаа мойте ора, а я ни жив, ни умрел. Поосвестиа ма малко, та живна па им казах кво е станало. Та она макя ми, баба ти Марикя, ми вика така. Че е било некакъв гявол, било е. И добре, че съм кимнал с тоягата да е ударим та она затова избегала. Що таа тояга ми е овчарската, а на Герговден, коги дожда попа на Оброчището, он я осветил и прекадил и она е уплашила гявола ли, кво ли е. А, вика она макя ми, ако си фърлил с манарчето, оно е щело да се повърне и да те утрепе. Те така, дедо. Затова седи дом, ти си миничък и вино не пиеш, ама я че пинем пак, че се па уплаши като ти приказвам.“

 

"Това ми разказа пра-дядо ми Арсен, през една зимна ваканция, когато бях малък.", ни споделя Красимир Каменов от Видин. 

Сърдечно благодарим за споделената история!